Страхът от изолация е родилното петно на българското еврочленство. Опасността да останем отвън винаги тегне над правителствата ни и формира трайната основа за дипломатическите ни интуиции. На всички ни е ясно, че независимо от формалната принадлежност към ЕС и НАТО, България остава „на ръба”. От една страна европеизацията винаги изисква постоянни, максимални усилия и едва ли скоро ще заприлича на завършен проект. От друга, продължаваме да мислим за Евросъюза като за външна сила, а не като за съдружие, в което имаме своя, макар и скромен, дял.

От българска гледна точка, кризата в Eврозоната носи опасност от създаване и трайно институционализиране на Европа „на две скорости”. Тази динамика е реална и е ясна за всеки, който наблюдава в момента шеметните процеси в ЕС през последната година. Европа реши да реагира на финансовите проблеми, заплашващи общата валута, чрез нов тласък към интеграция. Сегашните промени рамкират цялата европейска политика за десетилетия напред. България не може да си позволи да не бъде максимално близо до ядрата, които се движат с най-голяма скорост. Залогът е ясен: модернизацията на нашето общество, стопанство и държавни институции.

Да, понякога това е скъпо занимание. България получава немалко от ЕС и точно затова трябва и да дава своята лепта, включително и в предстоящия Европейски механизъм за стабилност. Напълно нормално е да се поставя въпросът за цената, както направиха напоследък ред икономически експерти. Некоректно е обаче да не се говори в същото време и за цената на неучастие в Eврозоната и съпровождащите я политики! Цената на участието на България не е 6 милиарда евро и това се знае от държавните институции, но неясно защо не го съобщава. От България се очаква да внесе 300 млн. евро на пет транша и то след 2013 г. В замяна получава силен политически аргумент защо трябва да бъде приета за член на Еврозоната. А тази стъпка е в общ интерес. Само се замислете за благотворния ефект от спадането на нивата на лихвите по заемите до тези в Германия или Франция, за да разберете значението от тази стъпка. Наскоро икономистът Георги Ганев изчисли вероятните ползи от присъединяването ни към общата валута на 15-22% от БВП в рамките на един 20-годишен период от момента на членството.

Балансът цена – полза всъщност присъства на всяка крачка от интеграцията ни в ЕС. Ползата от регулациите за фирмите е достъп до Единния пазар, който е ключов фактор за износа, притока на преки чуждестранни инжестиции, а оттам и за растежа. Ползата от скъпите наглед инвестиции в Шенгенската инфраструктура е падането на граничния контрол и задълбочаването на свободното движение на хора, стоки, пък и услуги (напр. улеснения приток на туристи). Отплата за прилагането на европейското законодателство, например в областта на околната среда, е повишеното качество на живот на българските граждани. Сега участието в Механизма за стабилност е ключ към вратите на Еврозоната. Честно казано никой не може да ни накара да влезем насила. Но нека се запитаме какво ще спечелим, докато стоим отвън, без достъп дори до чакалнята. Отговор: почти нищо. Левът и днес е обвързан с еврото по силата на Валутния борд, но без пълноправно членство в еврозоната консумираме единствено задълженията, без да се ползваме от плюсовете.

Цената не се изчерпва с вноската в общата каса. Присъединяването ни към т.нар. Пакт за еврото също е етап от пътя, който имаме да изминем. Да, наистина сам по себе си Пактът крие рискове. Ще има натиск под една или друга форма за хармонизация на данъците, ще има наблюдение върху скоростта на нарастване на доходите, които в България са, както знаем, на най-ниски нива сред 27-те. Но също така ще има и достатъчно спирачни механизми. В настоящия си вид Пактът се крепи на национални програми по прилагането си и няма правнозадължителен характер. С други думи, всяка страна има възможност аргументирано да защити позиция за неприлагане или модифициране на някоя от мерките. Никоя страна в него не е обречена да приема неблагоприятни за нея позиции. Това е политически документ и тук няма наказателни процедури за неспазване. В неговите рамки е оставен достатъчен терен за битка на идеи, позиции и интерпретации. В Пакта дори се съдържа неочаквана възможност за блокиране на правителствени планове за икономически реформи от страна на опозиция и граждани от самата страна-членка.

И нека кажем ясно: Пактът не е плод на антибългарски заговор. Да, в него се говори за уточняване на общи правила как да се изчислява основата при корпоративните данъци, но има и предложения за намаляване на данъчната тежест върху трудовите доходи. Предлага се и прословутата „дългова спирачка”, която би блокирала ентусиазма на вечно изкушените за харчене политици. Има политически ангажимент за завършване на Eдинния пазар, което е от полза за държави като България. Например, по линия на автоматичното признаване на професионални квалификации в дадени сектори от страна на останалите членки. Поставя се въпроса за разчупване на закостенелия модел на общуване с профсъюзите, създаването на по-гъвкав трудов пазар, улесняване на възможностите за предприемачество, ограничаване на безкрайните програми за ранно пенсиониране, инвестиции в образованието и т.н.

Големият извод е, че вместо да се самоизолираме и да се жалваме един на друг, България просто трябва да започне да функционира като реална страна-членка и да укрепи своята европейска дипломация. Всъщност, нашият основен проблем е по-скоро способността ни да използваме възможностите и натам трябва да бъде все повече отправено вниманието ни.

Ако има работа за вършене, то тя е преди всичко в София, а после Брюксел. Поведението на България около приемането на Механизма за стабилност и Пакта за еврото илюстрира обаче тежката криза на сегашния модел за формиране на европейската ни политика. Той е твърде бюрократизиран и в него на практика не участват хората, които прилагат евронормите. Раболепният манталитет продължава да доминира и няма разбиране за необходимостта от радикална промяна и отваряне на процеса към обществото и бизнеса. Съветът по европейски въпроси към Министерски съвет е сред най-непрозрачните институции и българските позиции в Брюксел си остава привилегировано знание за чиновниците. Членството в ЕС продължава да ни се случва и на практика не е обект на управление. Това постепенно се превръща в най-сигурния начин един ден да го загубим.

Ако не се промени този модел, в нашето общество ще отекват все по-силно и по-силно гласовете на евроскептиците. И днес често чуваме тук-таме, че Брюксел бил новият Кремъл. Дебатите и критичното осмисляне на политическите решения на ниво ЕС са добре дошли. Но популисткото говорене е безкрайно вредно. Членството е ЕС не е заробване в името на мъгляви чужди интереси, а реален шанс България да стане “нормална страна”. Дали ще го използваме продължава да зависи само от нас.

И аз нали съм любител на хубавата храна, нямаше как да не проверя за какво иде реч. Изгледах всички епизоди – повечето за щастие са качени в YouTube, но някои гледах и в сайта на бТВ, който, уви, зарежда видеоклиповете изнервящо бавно. Но както и да е, аз също гледам с интерес и искрено завиждам на всеки, който има възможност да си опита всички прекрасни и чудновати неща, които участниците приготвят (НЕ гледайте това предаване, ако сте гладни!). Нямам представа какви са настроенията в БГ сред зрители и не-зрители и честно казано не ме интересува кой плюе и кой не, но аз като цяло съм голям фен на всякакви телевизионни формати, които целят да покажат уменията на участниците. Тук обаче забелязвам колко важни са и управленските и организационните умения. Сиреч като човек, който учи бизнес, това предаване има образователна стойност, което го прави дори по-ценно в моите очи. Спомням си, че преди време бях засякла по някаква телевизия едно предаване, чийто ментор беше Доналд Тръмп, и то беше насочено специално към хора, които искат да се развиват в бизнес посока. Помня, че в конкретният епизод на двата отбора участници, всеки от които с различно бизнес/управленско/икономическо образование, им беше възложена задачата да отворят булченски салон – да наемат терен, да купят роклите, да направят реклама на отварянето и да продадат колкото се може повече рокли. И всичко това за много кратко време. Истински бизнес решения с истински икономически последствия! Ще се радвам много, ако ние се опитаме също да направим подобен тип предаване, макар че съм наясно, че то може би няма да е по вкуса на обикновения телевизионен зрител. Така или иначе риалити форматите не са само Биг Брадър или Джързи Шор.

Освен това трябва да отбележа и за интересно решението на продуцентите предаването да се снима в Добрич. То е ясно, че кризата все още дебне в ъгъла, но това е хитър начин да спестиш пари (предполагам най-вече от хотел и надценка на продуктите в супермаркетите), без това да повлияе на качеството на продукцията. Не знам дали това им е бил замисълът, но на мен ми допадна.

Единственото, което не ми харесва (не само в това предаване, а и по принцип), е, че името му е на английски. И че се опитват да наложат английската дума chef като аналог на българската дума шеф, което е абсурдно (дори ако е прието в професионалните среди, това предаване е предназначено за широката публика, за която шеф значи ръководител, не готвач). Нищо не пречи продукцията да се казва Господарят на кулинарите или нещо подобно (ще звучи по-малко глупаво от Лордавдашефс, произнесено без опит да се внесе какъвто и да било английски акцент), а и лелките няма да се чудят за кви шефове иде реч, като предаването е за готвачи.

П.П. Шрифтът, използван за логото, ми е адски познат и съм сигурна, че някога съм го имала на компютъра си. Сега обаче не мога да го намеря и ме гризе гигантско любопитство. Сваляла съм го навремето от тук. Ще съм много благодарна на всеки, който се сеща или познава този шрифт – просто в името на любопитството.

П.П.П. Сетих се, че днес е 1 Април. За нищо не съм ви излъгала.

Бездомни кучета превземат административния център на Перник. 12-14 изгонени от стопаните си домашни любимци обикалят организирано ларгото, централните улици и зелените площи около сградата на общината.

Често глутницата може да бъде видяна пред входовете на администрациите. Стоят чинно и сякаш чакат някого – или да ги нахрани или да го заръфат.

А дали пък кучетата не са решили да превземат властта и да заместят човеците в управлението?!

Правят даже опити да влязат в храма, с надежда там да ги посрещнат по-гостоприемно.

Вчера две женски дълго стояха на пост пред входа на Данъчното. Явно нещо се бяха объркали и не се сещаха, че като си плати данъка човек едва ли ще прояви милост към ближен, камо ли към бездомно куче.

Псетата от центъра на Перник са и цивилизовани. Пресичат улиците по пешеходните пътеки и шофьорите даже им спират.

Една пришълка с вид на улична превъзходна се опита да се присъедини към глутницата, но не беше посрещната много радушно. Погнаха я с лай и я прогониха надалеч. От силния шум се притесниха и хората и някои взеха да бягат, а други гневно гледаха към сградата на общината.

От силния шум се притесниха и хората и някои взеха да бягат, а други гневно гледаха към сградата на общината.

На вид това са кучета, които явно съвсем доскоро са живели в семейна среда като истински домашни любимци. Кризата обаче ги е изхвърлила навън да се скитат немили недраги и при късмет – обезпаразитени, а и кастрирани, но после – пак на улицата. Защото общината си е свършила работата – има фирма натоварена да се бори с популацията, има и общински приют, макар и с недостатъчен капацитет.

Общината и общинарите обаче няма как да се справят с недобросъвестните човеци, които оставят кучетата на улицата, въпреки заплахите за глоби.

Някои от кучетата, които напират към административния център, са дошли от селата. Всяка есен вилиджии оставят много от летните си любимци безстопансвени и свикнали да общуват с хора от града, те напират към градския център.

За жалост и в града има стопани, които като не могат да ги хранят, пращат любимцинете си на улицата.

Единстевеният съвет към човеците е да не се боят. Тогава да бъдат ухапани или нападни било по-малко вероятно, защото кучетата реагирали на страха с нападение. Такъв им бил нрава. А на човеците?…

Първата новина е, че някакъв човек от село Кортен влязъл с пищов в сливенска банка, ранил охраната и се заключил вътре.

Втората новина е, че нашият премиер ратифицира пакта „Евро +”, с което се узаконява ESM – постоянният спасителен фонд на Еврозоната, в която ние, така или иначе, не сме. Така се променя Лисабонският договор, според който спасяването на фалирали страни е незаконно (и според мен такова трябва да си остане, защото спасяването на фалирали субекти превръща самото фалиране в доходен бизнес – вж. американските инвестиционни банки).

От една страна човекът от Кортен, Сливенско, имал приятелка, която се залюбила с друг, който пък бил вардянин в местния клон на банката, та затова онзи го гръмнал – не защото бил вардянин, а защото се залюбил.

От друга страна с подписа на премиера автоматично започваме да дължим 300 милиона, задето в Гърция чиновниците години наред са си раздавали по 14 заплати, а в Португалия, Испания и Ирландия са вършили и аз не знам какво, но със сигурност, неща, които не ни засягат и за които не сме виновни.

От една страна цели телевизионни емисии се посветиха на атентатора от Кортен и заради него даже забравихме войната в Либия и взривовете в японските атомни централи, но пък разбрахме, че в банката работела бременна жена, която, за щастие, него ден не отишла на работа, та затова не била взета за заложничка. Негримирани репортерки с разтреперани брадички предаваха на живо от пустите сливенски улици, защото не ги пускаха да снимат банката, в която така или иначе нямаше нищо за снимане, а ние притаили дъх се кокорехме в Телевизора да следим „кризата със заложниците”.

От друга страна според поетия от правителството ангажимент, в бъдеще ще сме задължени да откликваме в размер на над 6 милиарда евро, ако някоя страна-членка на еврозоната си позволи да се поразпищоли, да похарчи повечко пари за заплати и спасяване на свои банки и в крайна сметка – фалира. Тогава ще се изправят такива богаташи като българите и румънците и ще спасят тамошните чиновници.

От една страна на другия ден се разбра, че човечецът от Кортен не е никакъв злодей, не е искал никакви пари и се остави да го арестуван и отведат. Сега вече медийният интерес спокойно можеше да се прехвърли към подписките, които приятели и съученички организираха в негова подкрепа и да се занимава с това през следващите няколко дни.

От друга страна като изражение спрямо БВП, нашето задължение спрямо фалиралите европейски страни е 17%. Докато много от богатите членове на ЕС се ангажират с по-малко от 5% от техните брутни продукти. И сега на нас ни остава или да се откажем от влизане в еврозоната, или да продължим да клатим глава като кученце на задното стъкло на москвич и да повтаряме „да, да, да…” на всичко, което ни кажат чужденците. Да повтаряме и да си плащаме.

Ето това са двете новини напоследък, които ме карат да се чувствам раздвоен. Слава Богу, че втората не е толкова важна колкото първата и не ни засяга чак в такава съдбоносна степен. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet

Признавам, не съм била примерна студентка. Изпаднах в капана на две ликвидационни сесии, на някои изпити разчитах на запомнено в лекции+прочетено по път+природният си интелект (който бих определила като „рус“), а понякога се явявах и предварително отпразнувала щастливото събитие. С вид на Годзила, приключенски дЪх, тъмни очила и хиляди академични гноми, копаещи в мозъка. Имах и светлите си моменти, разбира се.

Диплома? Защо не…

Отсреща не беше по-различно. Съществуваха преподаватели, които лично класифицирам като страшни пичове и такива, приличащи на нелепи колажи.  Далеч съм от идеята да нищим образованието. Схема на „обърнатата фуния“ (трудно се влиза, а веднъж прекрачил Светата Аула разпасваш колана – като трябва да е обратното), спонсорирани студентки с по 20 кубика силикон, спор между поколенията, амортизирана система, Internet, икономическа криза, глад, студ, въшки. Бла бла, бла бла. Ясно, зле е. И от двете страни.

Да пропуснем подробности от четирите години нАучни радости и неволи и да минем директно към щастливия край. Или поне аз си мислех, че ще е такъв след дипломирането….

Ноември, 2009 година: Юлия завършва. Без особени почести, но с топлина в стомаха, която се разлива по всички молекули и нашепва: „Сега, мила моя, няма да се налага да отговаряш на роднински и приятелски атаки, защото успя. Завърши проклетия бакалавър„.

Предупредиха ме, че хубавите неща в живота отнемат време, затова психически се бях подготвила удостоверение на вътрешното медено чувство, да видя най-рано след 6 месеца. Добрее. Успоредно с това, преглъщам нови снимки за паспорт, на които приличам на опосум с ПМС, записванията ми в 5-6 дебели тефтера тип бакалски и режещото питане „В тия университети за PC чували ли са?“.

И се започна голямото чакане.

Първо бяха някакви космически стикери, за да сме сигурни, че дипломата ми не е фалшифицирана. Ха-ха. Звучи ми като да подправяш старите еднолевки с Шипка, но хората всякакви странни хобита имат, така че…..После се родиха тревожните надежди, че никой не ми е загубил данните, фото-то, картона, не се е оттеглил преподавател, забравил да впише оценка, няма летални изходи за други административни единици, факултетът ти си е на същото място и въобще, че още съм в Матрицата, Нео! Не искам синьо и червено хапче, искам в системата, поне докато не си взема тапийката!

След няколко любовни телефонни хриптежа с колежки и секретарки, плъзна мълвата, че видите ли, МОЯТА ДИПЛОМА е готова. Ура! УРА! УРА! И тук вече започва истинското приключение, за което и Индиана Джоунс не би бил подготвен.

Ректоратът! Мястото за срещи, подслонът на „Яйцето“ и стена за катерене, една от любимите ми сгради в София и най-заплетеният ребус.

Първа спирка: Ректоратът! Мястото за срещи, подслонът на „Яйцето“ и стена за катерене, една от любимите ми сгради в София и най-заплетеният ребус. Аз обаче съм смела. Влизам вътре с победоносна крачка, тихи рефрени „Мойта малка дъщеря, ша лалалала“ и верую, че не повече от 30 минути ме делят от първата в околията бира. Охооохохохох, блажени са наивните.

Имам проблем с навигацията. Пуснеш ли ме в гора, ще издрапам. Но зацапаш ли съзнанието с указания „север-изток-юг“ и сложиш едно „крило“, „етаж“ за разкош, пиши ме умряла. Въпреки това търпеливо изслушвам първата си жертва по ориентиране и смело се впускам из коридора.

Врата първа: Добър ден – *Мрачен поглед* – Извинявайте, че Ви прекъсвам – *Отлепяне от пасианса* – Знам, че пише „Отдел студенти“ и може би изобщо не съм за тук, но поне ако може да ме насочите… – „За какво?“ – „Ами, разбирате ли, завърших 2009 във ФЖМК, други състудентки са си взели дипломата от тук и…“ – „Не сте били МИО, значи?“ – „Не, съжалявам.“ – „Нито филология?“ – „Не, върви ми с езиците (бая на телешки в масло, изкихвам на ум), но не.“ – „Че ние КАК да Ви помогнем?“

Баси, баси. Защо не влязох МИО като ми казваха???? Господи, така съжалявам! Врата втора: „Добър ден, извинете, че Ви безпокоя..“ – „Каква сте?“ – Иде ми да кажа шизофреничка, на ръба на пристъп, ако поне малко не изясним ситуацията. Не би. – „Учила съм в СУ??? (добра следа!!!!) И много ми се ще да си взема дипломата“ – „Не сте при нас“

Колко съм изненадана! Врата 3, 4, 5, 6 няма смисъл да описвам. Най-сетне някой ме открехва, че имало ЦЯЛО бюро Информация. Не половина, четвърт, осма, цело целеничко. Ура! УРА! УРА! Чакам 34 прекрасни минути, за да разбера, че и за там не съм. Шанс. Прекосявам малкия вътрешен двор, дръпвам половин фас с надеждата, че мога да си го изпратя като дартс стреличка директно в белия дроб и отново влизам в Онази постройка.

Този път, за да попадна на охрана. Знаете лафа, ако ви трябват наркотици и проститутки, питаш първия таксиметров. Ако трябва да се справяш с институции, охраната са твоите хора. Моят ангел се оказва любезен, дори прекалено. Бидейки гальовна като Whiskas коте попринцип, имам ужасен фетиш. По скоро антифетиш. Мразя да ме докосват непознати хора. Нейсе. Човекът със синя жилетка залепва ръката си върху дясното ми рамо, съучастнически хрипти на 5 см от ухото и ме прави пряк свидетел на всичките си пломби. За финал се докопвам до знанието, че трябва да питам някой отговорник. Реве ми се, честно.

Ето го! Отговорникът! The man, the King, The Lizard, той баща, той майка.

„Ти си смела, небойка девойка!“ – извивам на едно кахърно родопско в главата си и продължавам да подбивам копита из коридорите.

Ето го! Отговорникът! The man, the King, The Lizard, той баща, той майка. Поне така решавам, съдейки от нализаната му главица, свойски поздрави с професори и сакото с емблема на Университета.

Този път диалогът е безболезнен, лишен поне от възрастова разлика и дискриминация. „Здрасти, пич, отчаяна съм. Кажи от къде да си взема дипломата, моля!“ Май нарушавам важното му статукво с тези хулигански обръщения, но все пак почти ме завежда до правилната врата. Райската порта!

„Добър ден“ – „Здравейте“. Подкукоросана от обратната връзка разказвам драмата в резюме. „Разбира се, само че имаше едни дипломи в промоция и може вашата да е във ВАШИЯ СИ ФАКУЛТЕТ!“

Не обичам промоции, презирам големите вериги, но това вече ми идва в  повече.Преглеждаме картони, еми, няма ме. Вместо да споделя какво точно мисля за цялата им скапана система, решавам че агресията е лош съветник. А и жената беше мила. „Благодаря, отивам в Моя си Факултет да потърся или да се самозапаля ритуално в Ботаническата градина. Бяхте много услужлива, всичко добро!“

Юлия, дишай, дишай, дишай, по методът Камаз, както сме говорили. Огрявам с не до там ведрото си присъствие сградата на ФЖМК. Естествено, из цялото търчане, ориентиране и жизнерадостни диалози, изтървала съм работното време. От 10 до 15 часа, с един час обедна. Аз пък, да се таковам в главата, цъфвам точно в 15.10. Безуспешно.

Любимият ми чака да се прибера и да спи до учена жена. Обяснявам му още по телефона да задържи шампанското, искрите и бурните аплаузи. До следващия ден.
Март, 2011 година.

Юлия чака в Нейния си Факултет, пред точната врата. След мижавите 79 минути влиза.

„Добър ден“ – „Добър ден“ – „Извинете, че ви безспокоя, но съм завършила тук 2009 и не мога да разбера от къде мога да взема удостоверение за това“ (под форма на диплома, защото за хартиеното се плащат 50 лв) – „Кажете си факултетния номер“ – Слава на всички божества, това поне ми е познато – Еди-колко-си, три имена, дипломен ръководител, тема, готова съм и размера на сутиена да си дам.

Крачка напред. Има ме още в архивите, Нео! Само дето се оказва, че не съм си сверила оценките, данните и сие. Но това е поправимо. Излизам, поглеждам всичко ли е Ф’ред и Барни, чакам още 20 минути за да изпищя „Да!“, това съм аз и моят успех и след 3-4 седмици мога да си взема дипломата от Ректората…..Поне ми казаха точната стая.

CFR (Съвет за външна политика) и RIIA (Кралски институт по международни отношения) са създадени от „Кръглата маса“, за да разширят влиянието и. Сесил Роудс, (британско — южноамерикански държавник и диамантен милионер), който иска да разшири британското господство върху целия свят и най-вече върху САЩ, вече е планирал създаването на RIIA.
Една от възможностите за контрол на масите са техниките за social conditioning. Те са изучени от военния техник майор ДЖОН РОУЛИНС РИЙС, който по-късно открива TAVISTOCK INSTITUTE FOR HUMAN RELATIONS в Есекс, Англия. Tavistock Institute е ядрото за водене на психологическа война в Англия. Методите на института — както ще разберете — се прилагат и в Америка. Освен в пресата, те масово са използвани за манипулация в радиото и киното, която след усилената работа през годините бихме могли да наречем „промиване на мозъци“.
CFR е също отговорно за възникването на ООН, която е негово средство за постигане на Новия световен ред. Съгласно документите на SPOTLIGHT и други източници, днес CFR и Трилитералната комисия на сто процента държат американското правителство в ръцете си. Водещи постове на всички информационни служби и агенции са заети от членове на CFR. Между тях са Reuters, Associated Press, United Press, Wall Street Journal, Boston Globe, New York Times, Los Angeles Times, Washington Post, ABC, CBS и RCA. Повечето от печатните медии ги ползват за източници. Германското съответствие на CFR са Билдербергерите и DGAP (Германско дружество за външна политика). Чрез тях част от системата стават например Frankfurter Allegemeine, Bild-Zeitung и Die Zeit (със сигурност са много повече). CFR, който е свързан с „Комитета на 300-те“ и RIIA, има свои членове на водещи позиции в най-големите енергийни концерни, военния апарат и правителството на САЩ.

През 1880 г. „Череп и кости“ създава АМЕРИКАНСКИЯ СТОПАНСКИ СЪЮЗ и АМЕРИКАНСКИЯ ИСТОРИЧЕСКИ СЪЮЗ. С течение на годините той печели значително влияние върху образователната и училищната система. Тимъти Дуайт е президент на Йейлския университет и университетите на „Череп и кости“. МакДжордж Бънди, който по време на Виетнамската война е съветник по сигурността при Кенеди и президента Линдън Джонсън, има декански пост в Харвардския университет. Всяка историческа информация, която противоречи на директивите на „Американския исторически съюз“, следователно и на „Череп и кости“,  не се допуска до учебните програми. Същото се случва и в Германия, както и във всички други държави по света. В СССР и ГДР човек се възпитаваше според линията на комунистите, в арабските и еврейските страни — според техните интереси. Общото в случая е, че хората не са обучавани „за самите себе си“ — т.е. да мислят, преценяват и действат самостоятелно.
През 1946 г. ФОНДАЦИЯ РОКФЕЛЕР дарява $ 139 000, за да представи официалната версия за Втората световна война, и изцяло премълчала помощта на американските банкери в изграждането на нацисткия режим. Един от основните дарители на пари е Рокфелеровата Standard Oil Corporation.

Гореща новина

ДОСКОРОШНИЯТ ЗАМ.-КМЕТ НА СОФИЯ и наш земляк Минко Герджиков (родом е от с. Терзийско) ще участва в кметската надпревара в Троян, научихме от сигурен източник. Г-н Герджиков, който 8 години бе в управата на столицата и на няколко пъти заемаше поста и.д. кмет на големия град, се решил на троянската „авантюра” по няколко основни причини.

Нататък

Премиерът Бойко Борисов даде конкретни напътствия как всяко българско семейство би могло лесно и бързо да реши продоволствените си проблеми. При това като следва личния му пример!

В предаването „Нека говорят“ по bTV министър – председателят каза, че не ходи до “плод и зеленчука” за картофи, защото си ги произвежда сам по семейна традиция… В отговор на въпроса на водещата Диана Найденова дали продължава да призовава българите да стискат зъби, след като цената на картофите е скочила с 200%.

На мястото на Найденова, аз бих предложил на премиера да направя репортаж от производствената му база за повече нагледност, поучителност и добавяне на още страхопочитание за укрепване на имиджа му. Защото, както е тръгнало, той ще му е изключително нужен в битката за победата на социализъма и комунизъма в петилетни срокове.

Нали си спомняте какво каза премиерът преди време в интервю за сп. „Макс“: “(…) Погледнато за своето време, Хитлер и Сталин също са номер едно. Или Мао – за това да водиш една империя толкова време в такива ситуации се изискват качества”.

Че Борисов е взел пример от Хитлер и иска да остане в историята на България със строителството на магистрали, каквото и да струва това, вече е ясно. Сега научаваме, че внимателно е проучил и опита на Великият кормчия.

Т.нар. „Велик скок напред“ (1958 – 1962 г.) е кампания на Китайската комунистическа партия (ККП), която изисква всеки в Китай да се занимава с производство на стомана, като принуждава селяните да изоставят фермите и оризищата си. Така, страната се сдобива с несметни количества чугун, но с цента на „Големия глад“ – национална продоволствена криза, която е платена с живота на над 40 милиона души умрели от глад. По-късно в пропагандния вариант на китайската история, този геноцид, осъществен от ККП, е наречен „Тригодишно природно бедствие“.

Да пази Господ, но имам съмнения, че премиерът е научил нещичко и от последния си гуру – Сталин. Времето за прилагането на този опит ще дойде вероятно тогава, когато всяко българско семейство започне да се храни с картофите, които само е произвело.

Сега сериозно! Борисов трябва спешно да остави копането на картофите за хората, които професионално се занимават с това. Трябва да бъде върнат от нивата в кабинета си и да се захване с това, за което е избран – да управлява добре държавата и да не я клати допълнително с малоумни идеи.

Така цената на картофите със сигурност ще падне с 200% и всеки ще може да си ги купи от плод и зеленчука.

P.S. С тази идея смятам да поканя и приятелите си във Фейсбук да подкрепят каузата „Да вземем мотиката от ръцете на Бойко!“.

Виж още текстове в блога на Спас Спасов

Въпреки, че идеята за протестен вот на президентските избори, чрез пускане в избирателната урна не на бюлетина, а на “предсмъртното писмо на Левски” все още едва прохожда, тя вече има своите противници изразяващи своето несъгласие, къде чрез обиди – къде чрез аргументи. Тук ще се опитам да отговоря на аргументите пренебрегвайки обидите ( Обидите са признак на слаба култура и липса на ясна и точна аргументация).

1. Един от масовите аргументи против е, че ако не гласуваме за партия нашият глас отива автоматично при турците в лицето на ДПС или при комунистите в лицето на БСП. Това явно се счита за много силен аргумент, тъй-като почти всички противници на идеята го споменават.

Ако зачетем този им довод то следва, че ние сме длъжни в името на страха си от това да не ни управляват ДПС и/или БСП, да гласуваме за някоя от останалите политически сили, независимо дали сме доволни от техните досегашни политически изяви. Тоест ние трябва да гласуваме за най-малкото зло.

Самата идея гласувайте за да не дойдат турците спомага за покачване на етническото напрежение, защото пази-боже, ако единствената ни причина да упражняваме правото си на глас е тази да не ни управлява ДПС, то значи, че демокрацията вече е мъртва и водещата ни сила е страха, тоест управляват ни като ни карат да се страхуваме.

Мисля, че резултатите при последните три поредни парламентарни избора, особенно пък последните при които основната причина за масовото участие беше именно подетата анти-ДПС кампания, показват неубедителността на този аргумент. При царя и при ГЕРБ имахме масово гласуване и какво получихме? И в двата предишни кабинета имахме участие на ДПС, като дори ДПС беше мандатоносител при предишното правителство, а от последните получихме една мутренско-полицейска, еднолична диктатура.

Не е ясно и защо точно гласовете ни ще отидат при ДПС и БСП, а не при ДСБ, СДС, ГЕРБ или Атака, а защо не и ВМРО. Как става така, че всички които не гласуват подпомагат точно тези две партии? Дежурният отговор е, че тези партии имат твърдо ядро, което гласува за тях независимо от всичко. А защо, така-наречените десни партии, нямат такова твърдо ядро? Къде са им поддръжниците, та разчитат да наберат гласове използвайки страха от другите като мотивация. Кой уби дясната идея, не са ли това самите десни политици, чрез своите действия? Нима трябва да гласувам за тях, не защото имат ясни идеи и са показали успешна политика по-време на управлението си, а от страх да не дойдат турците и комунистите?!!!

Ето, вие имате в момента правителство без участието на ДПС и БСП. Доволни ли сте от него? Бихте ли гласували пак за тях?Ако е така, направете го.

2. Друг аргумент е, че като гласуваме по този начин, чрез “предсмъртното писмо на Левски” вместо с бюлетина, ние гласуваме срещу демокрацията. Единственният правилен начин, според тях е да гласуваме за партия, независимо коя.

Този аргумент, се опитва да ни убеди, че трябва да гласуваме в името на демокрацията като демокрация, а не за някаква строго определена идея. Какви са твоите убеждения не е важно, важното е да гласуваш. Излиза, че няма значение дали гласуваме за ляво или дясно, важното е да гласуваме в името на демокрацията. Това е доста интересен начин за манипулация, чрез който политиците узаконяват властта си. Всеки подаден глас, означава, че вие им делегирате правото да ви управляват. Давате им, благодарение на демокрацията и свещенното ви право на глас с което толкова се парадира, право да управляват живота ви така както на тях им е изгодно.

Само че, защо трябва да гласувам за партия, ако нямам доверие в политиците които я представляват? Ако не искам нито един от тези политици да взима решения за живота ми? Чрез моето негласуване, или чрез протеста който отправяме с пускането на “Предсмъртното писмо на Левски” в урната, ние показваме ясно, че не смятаме тяхната власт за легитимна и отказваме те да ни управляват. Това е техният най-голям страх, да загубят законовото основание, легитимността да ни уппавляват и да взимат решения вместо нас. Защо в България не е провеждан нито един референдум? Нима ни смятат за толкова прости, че само те да могат да взимат решения? Изразяването на волята на народа, чрез референдум нима не е инструмент на демокрацията?

Но как кажете ми, как нашите политици ще получават своите тлъсти комисионни в защита на едни или други интереси, ако решенията се вземаха чрез допитване до народа? Ето защо, те имат интерес да ви убедят, че трябва да гласувате на всяка цена. За да могат те да взимат решенията вместо вас, независимо дали им вярвате или не – това е тяхната демокрация.

И питам аз, къде е моето право да не съм съгласен Вие да ме управлявате. Нима имам право единствено да ви избирам да ме управлявате?!

3. Интересен аргумент на противниците на идеята е, че гласувайки с “писмото” ние хвърляме гласа си на вятъра. Това разбира се не е вярно. Първо, чрез това си действие ние ясно показваме, че сме снели доверието си от политическата класа като цяло и отнемаме правото им да ни управляват. Ние правим това по възможно най-демократичния начин, чрез гласуване, но не такова каквото те очакват. Ние гласуваме не за някой от тях, а против всички тях, отнемайки им по този начин легитимността и възможността да се договарят по-между си задкулисно, независимо от това кой печели изборите. На подобни политически сделки подменящи вота на избирателя, сме били свидетели не веднъж. Гласувайки по този начин, ние показваме, че познаваме механизмите на демокрацията и не сме апатични или незаинтересовани от това което се случва в държавата. Напротив именно с това си действие, ние ще покажем, че не сме само машини за гласуване а хора мислещи и търсещи отговорност от тези които са ги управлявали.

4. Следващ аргумент е, че гласувайки така бихме предизвикали хаос в управлението на държавата. Това също не е вярно. Нима управлението в момента не дава признаци на хаотичност. Днес едно, утре друго. Ако искахме хаос, можеше да призовеме хората на масови протести, така както се случва в страните от Северна Африка. Това разбира се веднага би било използвано, за да ни заклеймят като бунтовници, терористи, разбойници и т.н. Но ние нямаме за цел да предизвикваме масови безредици, за да могат управляващите да пратят срещу нас “Нашата полиция”. Не, ние ще използваме най-демократичното си право за да протестираме, правото на глас и това разбира се ги плаши. За тях е сто пъти по-добре да излезем на улиците, за да имат законното право да ни смажат.

И друго, ако искахме да предизвикаме сериозна политическа криза, ние щяхме да изберем за протеста си не президентските, а парламентарните или местните избори. Тази наша стъпка в момента е просто едно ранно предупреждение. А и мое лично мнение е, че президентската институция като цяло е излишна и трябва да се премахне. Все пак ние сме парламентарна република. Защо трябва нашите данъци да отиват за издръжката на една театрална фигура и нейният антураж?

Въпреки, че идеята за протестен вот на президентските избори, чрез пускане в избирателната урна не на бюлетина, а на “предсмъртното писмо на Левски” все още едва прохожда, тя вече има своите противници изразяващи своето несъгласие, къде чрез обиди – къде чрез аргументи. Тук ще се опитам да отговоря на аргументите пренебрегвайки обидите ( Обидите са признак на слаба култура и липса на ясна и точна аргументация).

1. Един от масовите аргументи против е, че ако не гласуваме за партия нашият глас отива автоматично при турците в лицето на ДПС или при комунистите в лицето на БСП. Това явно се счита за много силен аргумент, тъй-като почти всички противници на идеята го споменават.

Ако зачетем този им довод то следва, че ние сме длъжни в името на страха си от това да не ни управляват ДПС и/или  БСП, да гласуваме за някоя от останалите политически сили, независимо дали сме доволни от техните досегашни политически изяви. Тоест ние трябва да гласуваме за най-малкото зло.

Самата идея гласувайте за да не дойдат турците спомага за покачване на етническото напрежение, защото пази-боже, ако единствената ни причина да упражняваме правото си на глас е тази да не ни управлява ДПС, то значи, че демокрацията вече е мъртва и водещата ни сила е страха, тоест управляват ни като ни карат да се страхуваме.

Мисля, че резултатите при последните три поредни парламентарни избора, особенно пък последните при които основната причина за масовото участие беше именно подетата анти-ДПС кампания, показват неубедителността на този аргумент. При царя и при ГЕРБ имахме масово гласуване и какво получихме? И в двата предишни кабинета имахме участие на ДПС, като дори ДПС беше мандатоносител при предишното правителство, а от последните получихме една мутренско-полицейска, еднолична диктатура.

Не е ясно и защо точно гласовете ни ще отидат при ДПС и БСП, а не при ДСБ, СДС, ГЕРБ или Атака, а защо не и ВМРО. Как става така, че всички които не гласуват подпомагат точно тези две партии? Дежурният отговор е, че тези партии имат твърдо ядро, което гласува за тях независимо от всичко. А защо, така-наречените десни партии, нямат такова твърдо ядро? Къде са им поддръжниците, та разчитат да наберат гласове използвайки страха от другите като мотивация. Кой уби дясната идея, не са ли това самите десни политици, чрез своите действия? Нима трябва да гласувам за тях, не защото имат ясни идеи и са показали успешна политика по-време на управлението си, а от страх да не дойдат турците и комунистите?!!!

Ето, вие имате в момента правителство без участието на ДПС и БСП. Доволни ли сте от него? Бихте ли гласували пак за тях?Ако е така, направете го.

2. Друг аргумент е, че като гласуваме по този начин, чрез “предсмъртното писмо на Левски” вместо с бюлетина, ние гласуваме срещу демокрацията. Единственният правилен начин, според тях е да гласуваме за партия, независимо коя.

Този аргумент, се опитва да ни убеди, че трябва да гласуваме в името на демокрацията като демокрация, а не за някаква строго определена идея. Какви са твоите убеждения не е важно, важното е да гласуваш. Излиза, че няма значение дали гласуваме за ляво или дясно, важното е да гласуваме в името на демокрацията. Това е доста интересен начин за манипулация, чрез който политиците узаконяват властта си. Всеки подаден глас, означава, че вие им делегирате правото да ви управляват. Давате им, благодарение на демокрацията и свещенното ви право на глас с което толкова се парадира, право да управляват живота ви така както на тях им е изгодно.

Само че, защо трябва да гласувам за партия, ако нямам доверие в политиците които я представляват? Ако не искам нито един от тези политици да взима решения за живота ми? Чрез моето негласуване, или чрез протеста който отправяме с пускането на “Предсмъртното писмо на Левски” в урната, ние показваме ясно, че не смятаме тяхната власт за легитимна и отказваме те да ни управляват. Това е техният най-голям страх, да загубят законовото основание, легитимността да ни уппавляват и да взимат решения вместо нас. Защо в България не е провеждан нито един референдум? Нима ни смятат за толкова прости, че само те да могат да взимат решения? Изразяването на волята на народа, чрез референдум нима не е инструмент на демокрацията?

Но как кажете ми, как нашите политици ще получават своите тлъсти комисионни в защита на едни или други интереси, ако решенията се вземаха чрез допитване до народа? Ето защо, те имат интерес да ви убедят, че трябва да гласувате на всяка цена. За да могат те да взимат решенията вместо вас, независимо дали им вярвате или не – това е тяхната демокрация.

И питам аз, къде е моето право да не съм съгласен Вие да ме управлявате. Нима имам право единствено да ви избирам да ме управлявате?!

3. Интересен аргумент на противниците на идеята е, че гласувайки с “писмото”  ние хвърляме гласа си на вятъра. Това разбира се не е вярно. Първо, чрез това си действие ние ясно показваме, че сме снели доверието си от политическата класа като цяло и отнемаме правото им да ни управляват. Ние правим това по възможно най-демократичния начин, чрез гласуване, но не такова каквото те очакват. Ние гласуваме не за някой от тях, а против всички тях, отнемайки им по този начин легитимността и възможността да се договарят по-между си задкулисно, независимо от това кой печели изборите. На подобни политически сделки подменящи вота на избирателя, сме били свидетели не веднъж. Гласувайки по този начин, ние показваме, че познаваме механизмите на демокрацията и не сме апатични или незаинтересовани от това което се случва в държавата. Напротив именно с това си действие, ние ще покажем, че не сме само машини за гласуване а хора мислещи и търсещи отговорност от тези които са ги управлявали.

4. Следващ аргумент е, че гласувайки така бихме предизвикали хаос в управлението на държавата. Това също не е вярно. Нима управлението в момента не дава признаци на хаотичност. Днес едно, утре друго. Ако искахме хаос, можеше да призовеме хората на масови протести, така както се случва в страните от Северна Африка. Това разбира се веднага би било използвано, за да ни заклеймят като бунтовници, терористи, разбойници и т.н. Но ние нямаме за цел да предизвикваме масови безредици, за да могат управляващите да пратят срещу нас “Нашата полиция”. Не, ние ще използваме най-демократичното си право за да протестираме, правото на глас и това разбира се ги плаши. За тях е сто пъти по-добре да излезем на улиците, за да имат законното право да ни смажат.

И друго, ако искахме да предизвикаме сериозна политическа криза, ние щяхме да изберем за протеста си не президентските, а парламентарните или местните избори. Тази наша стъпка в момента е просто едно ранно предупреждение. А и мое лично мнение е, че президентската институция като цяло е излишна и трябва да се премахне. Все пак ние сме парламентарна република. Защо трябва нашите данъци да отиват за издръжката на една театрална фигура и нейният антураж?

Според традицията сме резервирали хотел Зорница за четвъртия петък от март. Така че в 14.00 група от петима заподозрени вече се качваме в танка на Сами и излитаме от София. По пътя все си мислим за прекрасното време навън и как то е чудесен повод за първия тазгодишен следобед под наслов „z-rock спортува“. Разбира се, осъществяваме идеята на сто и един процента. Първо с волейбол,

после с футбол,

с малко табла междувременно

и с билярд и джаги като за последно.

Привечер заемаме местата около авангардно наредените („по икебаната на Мартин“) маси и се започва голямо пиене, придружено от не-чак-толкова голямо хапване. Метълизирали сме хотела от всички страни, като куфеенето продължава до ранните сутрешни часове.

По някое време Мартин, който няма рожден ден, получава първия си подарък – оранжева тениска, върху която предстои да се подпишем всички четиридесетима присъстващи. След като огромната какофония по изпълнението на задачата приключва, той споделя, че това е следващата негова дреха, която няма да изпере никога. Първата е карираната риза с подписи на William DuVall и компания Алисинчейнсци.

На сутринта събуждането също е традиционно – мама Люси и още един-двама са будни и вече нервни, защото закъсняваме с тръгването, а всички останали кротко пълзим из хотела, припичаме се на слънце и нагъваме мекици с мармалад и сирене. Тръгването се осъществява едва към 12 на обед, а мързелът, който се е лепнал на повечето от групата още призори, не пожелава да ги пусне. Аз съм от изключенията – толкова енергично ми е всичко, за пръв път се катеря с подобна лекота. (Де да бях такава и на Мусала, а?) Но никой не бърза за хижата и затова почивките преобладават – на всяка пейка

и на всяка равна полянка.

Въпреки липсата на покритие, по пътя успешно си комуникираме с по-напредналите:

След последната голяма обща спирка, аз усилвам ход и минавам сама през най-прекрасната от веженските гори – последната, точно преди самата хижа. Тъмно, борово и съвършено тихо.. най-чудесно! След края на гората изведнъж пониква и хижата.

Останалите пристигат петнадесетина минути след мен. Миленски още си е с късите панталони,

а Мила и Коси са с усмивки до уши, по пътя са видели сърничка.

За по-ясна времева представа, трябва да отбележа, че навън вече се смрачава. По стаите в хижата печките бумтят, Илия наваксва шест-седем часа сън, а в общото помещение пак сме разгънали голямата софра. По едно време се появява Калина с две масивни разтопени петна около джобовете на якето си. Изказва краткия си коментар с възможно най-трагичен глас:
- ‘Топи ми се якенцето!

После отиваме да пишем картичка на Мартин, рожденият му ден е само след няколко часа. Като едни истински роби, трудим се дълго по съставянето и. По време на работния процес се раждат няколко култови реплики, чиито култов смисъл обаче надали някога ще успея да ви преразкажа и изясня. И така остават пет минути до полунощ, всички излизаме навън. Междувременно Мартин се преструва, че не подозира нищо, дори доброволно се оставя да го извлеат от столовата.

Може би защото пускаме в действие масивния запас от фойерверки, с който разполагаме, на някои хора изведнъж им става доста.. новогодишно!

После рожденикът духа. 271 свещи – нали става на 27+1 години, а пък по магазините все нямат свещичка-плюсче!

Основният подарък е брадва. Гравирали сме я с нещо специално, което сме взели от
една също толкова специална китара. Китарата изглежда така:

На нея пише: „Friends don’t let friends get friends haircuts!“ Мартин казва, че брадвата го топли много. Мен лично това истински ме усмихва! Той получава и една малка истанбулска табла. Дали знае от колко време Аша е замислила да му купи такава?… При последното ходене до Истанбул тя и Айв се върнаха оттам с въпросната табла, както и с подписан билет от Марк Ланеган. След навечерието на 27ми март билетът вече е част от мартиновата колекция. )

*********
Неделя сутрин е време за фотография. Рус Пеш е в стихията си и излизат невероятни кадри. Портрети с минзухари,

портрети с танкове,

портрети с лайна.

Както и всеки друг път, слизането спомага за социалността на слизащите. Някъде по черния път двамата оффроудъри, Георги и Сами ни настигат. Ладата-танк наистина е атракция.

Атракционно съоражение, което Георги решава да обязди…

Бавно се предвижваме обратно към Рибарица. Из тази част на пътя Илия Сорегаши прави умопомрачителни снимки, които обаче няма как да ви покажа, защото още не са заживели своя живот из мрежата. Това не пречи да ги рекламирам!

В селото всеки тегли по една-две последни бири и порция яйца по панагюрски.

Ачо и неговите пътници тръгват за София малко по-рано от останалите. Непредвидили, че нямат достатъчно бензин, обаче, на тях в крайна сметка ще им се наложи да ни почакат. Колата спира на изхода на един от тунелите по Хемус. Минути по-късно по телефона Ирма е натоварена със задачата да донесе бензин. Но освен нея, всички останали се събираме да се порадваме на бензиновата криза.

Така се оказва, че Трупа Вежен вече покорява и магистрали.

За финал някой прогнозира, че „след двадесет километра ще се срещнем пак“. И е вярно – малко след повторното тръгване Сами спира танка и останалите коли с оферта като стигнем в София да си допием в Борисовата градина. И тъй като три дена сме стояли гладни и сме пили само вода, всички вкупом се насочваме към езерото на Патки. Сигурно защото никак не обичаме да ходим на планина и да прекарваме почивните си дни заедно! )

Снимки: Петър Драгушков, Люси Стаменова, Ася Пешева, Кикс-Кикето (знам ти фамилията, бе, само се правя!)

Според традицията сме резервирали хотел Зорница за четвъртия петък от март. Така че в 14.00 група от петима заподозрени вече се качваме в танка на Сами и излитаме от София. По пътя все си мислим за прекрасното време навън и как то е чудесен повод за първия тазгодишен следобед под наслов „z-rock спортува“. Разбира се, осъществяваме идеята на сто и един процента. Първо с волейбол,

после с футбол,

с малко табла междувременно

и с билярд и джаги като за последно.

Привечер заемаме местата около авангардно наредените („по икебаната на Мартин“) маси и се започва голямо пиене, придружено от не-чак-толкова голямо хапване. Метълизирали сме хотела от всички страни, като куфеенето продължава до ранните сутрешни часове.

По някое време Мартин, който няма рожден ден, получава първия си подарък – оранжева тениска, върху която предстои да се подпишем всички четиридесетима присъстващи. След като огромната какофония по изпълнението на задачата приключва, той споделя, че това е следващата негова дреха, която няма да изпере никога. Първата е карираната риза с подписи на William DuVall и компания Алисинчейнсци.

На сутринта събуждането също е традиционно – мама Люси и още един-двама са будни и вече нервни, защото закъсняваме с тръгването, а всички останали кротко пълзим из хотела, припичаме се на слънце и нагъваме мекици с мармалад и сирене. Тръгването се осъществява едва към 12 на обед, а мързелът, който се е лепнал на повечето от групата още призори, не пожелава да ги пусне. Аз съм от изключенията – толкова енергично ми е всичко, за пръв път се катеря с подобна лекота. (Де да бях такава и на Мусала, а?) Но никой не бърза за хижата и затова почивките преобладават – на всяка пейка

и на всяка равна полянка.

Въпреки липсата на покритие, по пътя успешно си комуникираме с по-напредналите:

След последната голяма обща спирка, аз усилвам ход и минавам сама през най-прекрасната от веженските гори – последната, точно преди самата хижа. Тъмно, борово и съвършено тихо.. най-чудесно! След края на гората изведнъж пониква и хижата.

Останалите пристигат петнадесетина минути след мен. Миленски още си е с късите панталони,

а Мила и Коси са с усмивки до уши, по пътя са видели сърничка.

За по-ясна времева представа, трябва да отбележа, че навън вече се смрачава. По стаите в хижата печките бумтят, Илия наваксва шест-седем часа сън, а в общото помещение пак сме разгънали голямата софра. По едно време се появява Калина с две масивни разтопени петна около джобовете на якето си. Изказва краткия си коментар с възможно най-трагичен глас:
- ‘Топи ми се якенцето!

После отиваме да пишем картичка на Мартин, рожденият му ден е само след няколко часа. Като едни истински роби, трудим се дълго по съставянето и. По време на работния процес се раждат няколко култови реплики, чиито култов смисъл обаче надали някога ще успея да ви преразкажа и изясня. И така остават пет минути до полунощ, всички излизаме навън. Междувременно Мартин се преструва, че не подозира нищо, дори доброволно се оставя да го извлеат от столовата.

Може би защото пускаме в действие масивния запас от фойерверки, с който разполагаме, на някои хора изведнъж им става доста.. новогодишно!

После рожденикът духа. 271 свещи – нали става на 27+1 години, а пък по магазините все нямат свещичка-плюсче!

Основният подарък е брадва. Гравирали сме я с нещо специално, което сме взели от
една също толкова специална китара. Китарата изглежда така:

На нея пише: „Friends don’t let friends get friends haircuts!“ Мартин казва, че брадвата го топли много. Мен лично това истински ме усмихва! Той получава и една малка истанбулска табла. Дали знае от колко време Аша е замислила да му купи такава?… При последното ходене до Истанбул тя и Айв се върнаха оттам с въпросната табла, както и с подписан билет от Марк Ланеган. След навечерието на 27ми март билетът вече е част от мартиновата колекция. )

*********
Неделя сутрин е време за фотография. Рус Пеш е в стихията си и излизат невероятни кадри. Портрети с минзухари,

портрети с танкове,

портрети с лайна.

Както и всеки друг път, слизането спомага за социалността на слизащите. Някъде по черния път двамата оффроудъри, Георги и Сами ни настигат. Ладата-танк наистина е атракция.

Атракционно съоражение, което Георги решава да обязди…

Бавно се предвижваме обратно към Рибарица. Из тази част на пътя Илия Сорегаши прави умопомрачителни снимки, които обаче няма как да ви покажа, защото още не са заживели своя живот из мрежата. Това не пречи да ги рекламирам!

В селото всеки тегли по една-две последни бири и порция яйца по панагюрски.

Ачо и неговите пътници тръгват за София малко по-рано от останалите. Непредвидили, че нямат достатъчно бензин, обаче, на тях в крайна сметка ще им се наложи да ни почакат. Колата спира на изхода на един от тунелите по Хемус. Минути по-късно по телефона Ирма е натоварена със задачата да донесе бензин. Но освен нея, всички останали се събираме да се порадваме на бензиновата криза.

Така се оказва, че Трупа Вежен вече покорява и магистрали.

За финал някой прогнозира, че „след двадесет километра ще се срещнем пак“. И е вярно – малко след повторното тръгване Сами спира танка и останалите коли с оферта като стигнем в София да си допием в Борисовата градина. И тъй като три дена сме стояли гладни и сме пили само вода, всички вкупом се насочваме към езерото на Патки. Сигурно защото никак не обичаме да ходим на планина и да прекарваме почивните си дни заедно! )

Снимки: Петър Драгушков, Люси Стаменова, Ася Пешева, Кикс-Кикето (знам ти фамилията, бе, само се правя!)

България и Румъния имат две тежки години зад гърба си. След драстичен спад през 2009 година, през 2010 България успя да отбележи растеж от 0,2%. Тази година обаче двете страни ще излязат по-силни от кризата. След присъединяването си към ЕС българите разчитаха на многобройни чуждестранни инвестиции и силни инфраструктурни проекти. Докато първото се случи, във второто имаше сериозни проблеми. Сега обаче времето е истински назряло и за дългоочакваните инфраструктурни проекти. Освен това кризата е подсилила производителността на България.

Коментар на австрийския в. „Виртшафтсблат“, цитиран от „Дойче Веле“

Ще изразя само несъгласието си с тезата на някои психолози, че случилото се е резултат от финансово-икономическата ситуация в България.

Смятам категорично, че става дума за липсата на правила във всички области в живота ни. Правила, които да предоставят на хората равен шанс да търсят перспектива и реализация.

Днес се делим на наши и ваши, на чужди и свои, на произход, на етноси, на принадлежности. Тази среда всъщност е голямата причина младите хора да напускат страната и сивото вещество на нацията да изтича навън.

Няма да скрия възхищението си от перфектно свършената работа на специализираните органи в тази акция, по-точно психолозите, водили преговорите, и служителите на СОБТ.

Сиситемата за противодействие на тероризма е една от малкото, съхранила се през годините, и сега показва своята ефективност. Това се дължи, от една страна на приемствеността, а от друга – на надградените съвременни тенденции.

Приемствеността може би произтича от това, че СОБТ още при създаването си беше и си остава единствената неидеологизирана специализирана служба.

От такива дефекти бяха предпазени и специалистите от Центъра по психология на МВР.

В целия свят синхронът на евентуални щурмови действия и водене на преговори е най-ценното качество на антитерористичните подразделения. Добрият изход от тази криза добави реална стойност към репутацията на МВР.

Груба грешка е обаче, ако министър-председателят по това време е бил на мястото на събитието.

Защото той, като последна инстанция, лишава от възможност преговарящите да изградят стратегия във времето за евентуални искания от страна на похитителя. Ако например той поиска от премиера да му бъде предоставен хеликоптер, министър-председателят като последна инстанция трябва да го изпълни. В негово отсъствие това искане може да бъде разтакавано във времето по всякакви поводи.

Не се сещам също с какво би бил полезен премиерът при евентуални щурмови действия на командосите или пък в подхода на психолозите при преговорите.

Грешката щеше да е фатална, ако в операцията се беше самовключил и министърът на вътрешните работи.

Щастливото стечение на обстоятелствата, по това време той да бъде в Англия бе от значение за благоприятния изход. Още в първите часове Цветанов прояви пагубна самоинициатива, като определи похитителя Стефан Стефанов като наркозависим.

Подобни самоинициативи в такива ситуации могат да имат фатален край.

<<<